Митко е леко закръглено момченце на семейство Пенчеви, от което се очаква да свири превъзходно на цигулка. Защото майка му е амбициозна и го вижда като успял световен музикант.
Да, но Митко не иска да свири, а и не може. Обича да рисува и цигулката му се привижда като инструмент за изтезания.
Опитва се да покаже истинския си талант на художник на едно семейно събиране. Но майка му и баща му са неумолими за мини концерта: „Чуваш ли бе! Почвай, че и ние да чуем нещо концертно на тази цигулка. Седемдесет и два лева моля ви се!“
И Митко го измисля – как да сложи край на мъките без да разрушава идиличната картинка на родителите си. Уговаря приятеля си малкия Митко да ходи на уроци вместо него. Хитро!
Нещата вървят без сътресения до… училищния концерт, когато истината лъсва! Противно на логиката истината съвсем не разбива плановете на майка му за грандиозно музикално бъдеще – тя му купува пиано.
Разпознахте ли малкия нещастник от филма “Изпити по никое време”?
На пръв поглед това са болни родителски амбиции и е често срещано. На втори и внимателен обаче става дума за по-сериозен проблем:
Човек НЕ вижда ситуацията каквато е в действителност, а както му се ИСКА да бъде.
И ако случката във филма е смешна, то при други обстоятелства това изкривяване застрашава живота. Историята, която следва, недвусмислено го доказва.
Защо и как човек трябва да се изправя срещу реалността, вместо да я отрича и да тъне в миражите на надеждата
Всичко се случва на Оукландските острови – необитаем архипелаг с арктическа тундра, с условия, които не дават живот на нищо. Затова и не са привлекателни за никой освен за тюлените.
През 1864 година два различни кораба паралелно претърпяват крушение в двата края на основния остров.
Въпреки че екипажите на корабите прекарали повече от година на острова, те никога не се срещнали.
Едва по-късно изследователите могли да навържат събитията и абсолютно различните преживявания на всеки от тях.
Първата група корабокрушенци станала „главен герой” в казус за оцеляване.
Те се обединили, изградили убежище и дори направили работилница, в която изработили инструменти и оръжия.
Година и половина чакали напразно кораб, който да дойде да ги спаси.
Тогава капитанът и още двама взели мъдро решение. Отплавали да търсят помощ – на нестабилна платноходка, която групата построила от дървен материал от останките на кораба.
Пет дни плавали в открити води, докато не ги забелязал друг кораб, който ги транспортирал до Нова Зеландия. Оцелелите успели да съберат пари и се върнали за другарите си на острова.
Радостта била неописуема, защото надеждата за спасение била вече изтъняла.
Сагата продължила повече от 600 дни при извънредни условия и всеки от членовете на екипажа се вкопчил в живота, за да може да я разкаже после.
При втората група корабокрушенци обаче историята се развила далеч по-лошо – от 19 моряци само 3-ма оцелели.
Тримата живели на острова повече от година, докато случаен португалски кораб не ги спасил. Останалите се простили със живота си вследствие на глад, удавяне и дори убийство, тъй като човещината сред моряците претърпяла също катастрофа.
Защо двете истории са коренно различни?
Естествено има няколко променливи, които са повлияли на крайния резултат, включително и късметът.
Първата група „се приземила“ на южното полукълбо, през лятото, когато температурите били „само“ – 10° C, ако не и по-ниски. Моряците успели да извлекат възможно най-много дърво от кораба си – многократно ходили на него преди окончателно да потъне.
Нещо повече – ЛИДЕРСТВОТО изиграло значителна роля!
Капитанът на първата група е действал бързо, раздавал е задачите, разпределял е дажбите – все едно екипажът е на туристически круиз.
След като непосредствената криза преминала, те прекарали месеци в събиране на всякаква храна, често подушвали и гладната смърт.
Направили и невъзможното да не паднат духом. Капитанът изработил комплект за шах и определил вечер за разказване на истории.
Това не са обичайните, дори скучни 600 дни от живота на човек. Но пред опасността за бавна и мъчителна смърт всеки от моряците на първия кораб избрал да живее дните си така.
Капитанът на втория екипаж още на третия ден се отказал от отговорността си на лидер. По този начин накарал хората да се разпръснат и да се грижат за себе си в по-малки групички.
За щастие били запазени дневници и на двете групи. От тях става ясно кой е ключовият фактор за оцеляване (в допълнение към обстоятелствата или по-скоро заради тях):
Моряците от първия екипаж оцелели, защото били РЕШЕНИ да оцелеят! По-голямата част от хората от втория просто се предали и чакали смъртта да ги навести.
В един момент няколко човека от този втори екипаж открили изоставено селище. 15 години преди това жители от Нова Зеландия се опитали да създадат колония. После се отказали и се прибрали обратно.
Когато корабокрушенците попаднали на селището, те се зарадвали много – може би някой живее на това място! Да, всичко било разрушено и празно, но вероятно хората са някъде наоколо за храна и ще се върнат…
След ден те отново се омърлушили. Селището било като арктическия вариант на мираж в пустинята. Станало ясно, че e изоставено от много време и никакви хора няма да се появят.
Въпреки това някои моряци отказали да приемат реалността. Те просто не помръднали, нищо че никъде наоколо нямало източник на храна. Двама от тях решили упорито да останат в убежището.
Седмици по-късно други двама моряци се върнали на мястото и открили другарите си мъртви в изоставеното селище. Несъмнено те до края се надявали на различен резултат. НО не направили нищо и реалността скоро ги довършила без милост.
Сега нека се върнем отново на въпроса:
ЗАЩО всяка от историите има коренно различен край?
Оцелелият екипаж е направил две съществени неща, които екипажът, застигнат от смъртта, пропуснал:
Те се изправили срещу фактите.
Никой не дошъл да ги спаси и те трябвало да вземат нещата в ръце. Вместо да се вкопчват във фалшиви надежди.
Те решили да предприемат действия спрямо тази реалност.
Трябвало да намерят начин да живеят, без значение колко са трудни условията и в крайна сметка на открият изход – да напуснат острова.
Цялата история e разказана от морския историк Джоан Друет в книгата “Островът на изгубените: Необикновена история за оцеляване на ръба на света”. Тя безспорно е илюстрация за огромната роля на лидерството за успешно излизане от кризисни ситуации. Но и много напомня на известната българска приказка за неволята.
КОГА последно повикахте неволята и КАК се справихте?
