“Веднъж да дойдат празниците, отпуската и ще си почина истински!” Едва ли има някой, който да не си го казва всяка година. И да, почивката е важна – често го разбираме болезнено!
Защото ако я прескочим, прегаряме като филийки на котлона на печка “Раховец”. До токсично черно!
Какво всъщност е почивка?
Дали говорим за нищоправене за продължителен период от време? Или се има предвид тялото да не прави нищо, а пък умът да е активен – четене на книга, гледане на документален филм?
А може би точно обратното – умът е притихнал, а тялото е активно?
Ако катеря планините, това почивка ли е?
Ами пътешествията? Все пак за тях има и доза стрес – планиране, резервации на самолетни билети, хотел.
Ще отворя тази кутия на Пандора – ще потърся отговор на въпроса, като:
- Призова на помощ науката.
- Надникна в тайнствения, но и прост свят на природата.
- Пофилософствам и разсъждавам и от гледна точка на личния си опит.
Усещането за почивка съм имала най-силно, когато съм била на екскуризонно летуване. Един от най-ярките спомени ми е на Тевно езеро в Пирин.
Седях на камъните край езерото и го гледах – равно като тепсия, неподвижно и синьо, синьо. А облаците се оглеждаха кокетно в него като девойки.
В мен беше същото – тихо, спокойно, равно, синьо….
И само след има-няма 10 минути моето езеро отвътре се раздвижи – мисли взеха да шават – като се върна в София, какви задачи имам в офиса, имейли да пиша.
Започна да ми става и едно виновно – защо си прецаквам наслаждението от красотата така… Ако имах камшик, щях и да се самонакажа.
Откъде се взе това безпокойство като пред очите ми е прелестното езеро в Пирин?
Оказва се, че тези преживявания не са необичайни в такива моменти.
Днешните невроучени са стигнали до нещо, познато на даоистите от хилядолетия:
Във всеки един момент умът е въвлечен в борба на два противоположни фронта.
На първия фронт умът броди без посока, скита се безцелно.
Оставяш мисълта да се движи от една точка към друга, съвсем безпрепятствено, с лекота. В невронауката частта в мозъка, която улеснява, подпомага това криволичене на мисълта, се нарича мрежа на режима по подразбиране.
На втория фронт се проявява безценната склонност на ума ни да се фиксира върху едно конкретно нещо.
Той може отлично да игнорира многобройните сензорни нашественици, които се борят за внимание. И вместо това насочва фокуса към разпознаваем обект.
Частите от мозъка, отговарящи за това, са добре известни като положителна към задачите мрежа. Тя включва префронталната и париеталната кора на мозъка. Именно това ни дава възможност да бъдем продуктивни с времето си.
Това, че двата фронта са вградени в един и същи ум, живеят в него, позволява мирът и безпокойството да съществуват заедно, побратимени.
И да се върнем отново към езерото…
Какви игри играе умът?
Когато гледате неподвижно, тихо езеро, първо чувствате успокоение. Има едно утихване на обичайното буботене в ума ви, тъй като красотата на пейзажа ви подтиква да се насладите на преживяването в момента.
Умът броди по терена без карта, няма дестинация, която непременно трябва да достигне.
Веднага щом свежестта, новостта на преживяването започне да избледнява, буботенето в ума се завръща.
Меките движения на водата, които са били на преден план във вниманието ви, стават нежен шум, който се размива във фона на вашето съзнание.
И когато това стане, се появяват и мислите какво трябва да свършите следобяд, до края на седмицата…
Накратко – това е начинът, по който работи умът.
Подобно не можете да разпознаете тъмнината без знанието за светлината. Не можете да разберете блуждаенето, скитането без способността да се фокусирате.
Едното не може да съществува без другото и това не е само философия, но и научно твърдение.
Сега някой сигурно ще каже, че не само взирането в езерото е почивка, но и потъването в страниците на книга, също и всички други начини, които споменах в началото. И да, въпреки че има противоречие, всички те са ПОЧИВКА!
ПРИЧИНАТА:
Почивате тогава, когато НЕ свързвате собствената си стойност с това, което трябва да направите след час, утре, другата седмица.
Когато гледате онова неподвижно езеро и минути по-късно ставате неспокойни, обикновено е заради това, че се прокрадва мисъл какво сте свършили.
Умът ви се фиксира върху загрижеността, която сте имали преди езерото да влезе в полезрението ви – всички мисли за предстоящи задачи, какво да сготвите на семейството, планирания уебинар, в който да участвате.
Има едно ярко припомняне за нещата, което ви изважда от момента и насочва ума ви към бъдещето.
Всеки път, когато мислите за следващото нещо за вършене, вече НЕ си почивате! Умът е хитър като кавказка лисица и ни подхвърля ловко и леко.
А въртележката си ни върти всички – правим поредното набелязано нещо, което е или изпълнена отговорност към някого или доказателство пред нас самите, че сме компетентни, справяме се.
Формите са различни – работна задача, мисъл за нова тактика за продажби, планирана среща със семейството и с приятелите.
Тук светва огромна ЧЕРВЕНА лампа:
Има една фина представа, концепция за самооценката, която се прокрадва в картинката – ние добре знаем, че следващото нещо за вършене окупира пространството за взаимодействие с другите.
Ето защо почивка означава да правим неща, които НЯМАТ общо с укрепването на мястото ни в обществото.
Може да е четене на книга, но такава, която НЕ ни помага за професионалните и личните цели.
Така например след 2020 година се върнах към художествената литература – умът ми е в покой. Не вадя и молива за подчертаване, защото се потапям в думите, сюжета и съдбата на героите.
Нищо от прочетеното не използвам в текстовете, които създавам.
Ходенето в планината без свръхизпитание на физическите сили също е почивка за мен. Да, притърчават мисли за работа, но гледам да се върна към самото ходене и пейзажа – движението на краката, дишането, песента на птиците, шума на реката.
Постепенно, меко настъпва и покоят…
Винената дегустация в любимия ми магазин в София също е вид почивка.
Опитвам приятно замъгляващи погледа вина, но и научавам интересни неща от специалисти. Това няма общо с работата, а е храна за сетивата, наслаждение без цел. Ако го правех заради нетуъркинг, тогава дегустацията НЕ е почивка.
Винаги, когато правим нещо, което е съсредоточено върху това да подкрепим, укрепим чувството за собствена стойност, НЕ сме в състоние на релакс.
Като видео на живо от чукарите на България, за да покажем колко нависоко сме се покатерили и да запалим възхита, че сме се предизвикали.
Онова тихо, неподвижно езеро е архетип на ума в покой, защото то се носи, тече без намерение. Има леки вълни, които се надигат без прекъсване и без агресия. Няма нещо, което напъва да се прояви, а отива там, където трябва да отиде.
От това последно поетично езерно отклонение стигаме до отговора на въпроса:
Какво точно е почивка?
ПОЧИВКА е, когато „стоим“ в тези моменти, за да разберем, че не сме дефинирани от това, което работим, създаваме.
И да почувстваме умиротворение за това, какви сме – оголени, само по душа.
Един вид безусловна прегръдка на самите себе си.
ПОЧИВКА е да позволим умът да е празен и да удължим това време на празнота, когато видим нещо красиво и да проумеем, че това не е някаква аномалия, а поглед в реалността на това, което наистина е.
Кога и как си ПОЧИВАТЕ истински? Честно!
